„Ах, все едно“
Как става тъй, че ние вечно
се разминаваме със теб –
пустиня тиха с плисък речен,
безбожен връх със равна степ.
И кой е степ и кой пустиня,
реката кой е, кой – върхът,
ах, все едно, щом се разминат
във нас тъгата и смехът.
Не смогвам аз смеха да скрия,
ти – свойта скръб да заглушиш.
На две страни от две стихии
се носят нашите души.
Една към друга викат вечно,
но няма с теб да разберем
кое е туй което пречи
в една душа да ги сберем.
Надежда Захариева
С подкрепата на гоблени за шиене и диамантени гоблени
Източник: iwoman.bg